За невидимите хора
За незабележимите хора и още нещо- спомняте ли си лицето на пощальона, който ви носи брошурите и все по- рядко писма( имейлите са по-бързи, все пак), а лицето на жената , която мете тротоара, пред блока/ къщата , в която живеете, а момичето/ момчето , което всяка сутрин Ви прави кафе, а колежката, която винаги е готова да Ви се усмихне, но никога не среща погледа Ви.
Спомняте си ги, но смътно, защото сега се помъчихте да си ги спомните, особено колежката/ колегата.
Да , те са от онези незабележими хора, които ежедневно преминават през живота ни, предоставяйки ни дадена услуга или продукт, но това често го приемаме за даденост- пощальонът е длъжен да ни носи пощата, та нали затова му плащат. Но дали е така?
Едно младо момиче ни носи писмата в офиса и прочитам в нейния поглед удовлетвореността, когато я поздравя , или когато благодаря, че е донесла писмата ни.
Когато се срещнем в неформална обстановка и винаги ме гледа смутено- дали да ме поздрави, или да ме отмине, когато види учудването в погледа ми , и когато я поздравя смущението , което се трансформира в учудване, че съм я забелязала, че съм отчела нейното присъствие, без да са ми предоставени продукт или услуга.
Днес , стана дори още по- интересно- аз сама ги заговорих и ги помолих за допълнителна услуга- учудването и изненадата бяха основните емоции, изписани на лицето й. И съм убедена, че ще направят всичко възможно за да ми предоставят тази услуга, за която ги помолих.
Ето и още една история, естествено поучителна- мой познат , който има малък, семеен хотел, винаги поздравявал един човечец, който събирал хартия , за да я издава, но пък и двамата живеят на една улица, вярно единият има хотел, а другият едва свързва двата края. Та моят познат го поздравявал, а не го подминавал. Един ден човечецът донесъл една доста тежка указателна табела за хотела, чак от другия край на града, защото я намерил паднала…. А сега се замислете колко от тези, които поздравяваме с охота, биха направили това за нас, само заради едно „ ЗДРАВЕЙ”?